„Леонс и Лена“ представлява своеобразен лакмус, с който да се осветят настоящите човешки проблематики. Би могло, може би, да се твърди, че всяко поколение има своите Леонс и Лена.
Макар често припознаван като приказно-фееричен (и комичен) текст, той всъщност носи съвсем друго усещане. Ако за секунда погледнем отвъд първосигналните наив и игровост на пиесата, ако за малко я сводим с актуалната реалност, а не я полагаме в някакъв имагинерен, абстрактно-захаросан контекст, то пред нас ще се разкрие агонизиращия образ на кралство в необратима политическа криза. На несъзрели управници, чиято основна цел е абдикацията от управление. На властимащи, бягащи от реалността чрез конструирането на някаква псевдо-метафизика. На умора от властта, копнееща само за едно – за собствената си смърт.
Смразяваща е интуицията на Бюхнер за подобна ситуация. Защото, във време на такава криза, в което всички бягат от властта, тя ще дойде в ръцете на онзи, който я иска. Дори това да е кралският шут.
А такова време, струва ми се, не е време за смях.
Боян Крачолов
„Ако нещо може да помогне в наше време, това е насилието… Младите биват упреквани, че употребяват насилие. Но не сме ли в постоянно състояние на насилие? Тъй като сме родени и отраснали в затвор, вече не забелязваме, че сме заседнали в килия, с вериги на ръцете и краката ни и кърпи в устите ни. Какво наричаме законна държава? Закон, който превръща огромни маси от хора в добитък, за да задоволи престорените нужди на едно незначително и упадъчно малцинство? И този закон, подкрепян от груба военна сила и глупавите интриги на агентите му, този закон е една вечна, недодялана сила, която атакува справедливостта и здравия разум. И аз ще се боря срещу него устно и физически навсякъде, където мога.“
Георг Бюхнер
05 април 1833 г.
